Feeds:
Публикации
Коментари

РАЗКАЗИ


Добро куче

Публикувано от Дежурен редактор на ноември 19, 2010 в 11:13 am.

Промъкваше се в тъмния коридор със ситни крачки. Очакваше да стигне чугунената печка. Всъщност внимаваше да не се блъсне в нея. От печката до неговото място оставаха само няколко метра. Там вече имаше свещ. Щеше да я запали. Едва тогава ще попита: “Ей, малък, тука ли си?”. Ушатия спеше в отсрещната стая. Но сега още не беше стигнал печката. Стремеше се да не вдига излишен шум. Ситнеше, опрял ръка в стената, с другата влачеше чувала, в който тази вечер имаше само снопче стари вестници.
  Ушатия обикновено се навърташе пред арабската закусвалня. Почти винаги се намираше кой да му купи сандвич. Или му поръчваха пържени картофи. В лоши дни ровеше из пластмасовите кошчета около масите навън. Никога не оставаше гладен. Често получаваше и някой лев отгоре. Постоянните клиенти вече го познаваха. Понякога коментираха със смях ушите му. Стърчаха почти перпендикулярно на остриганата глава. Придаваха му малко идиотски вид.
  Най-накрая стигна чугунената печка. Без да вдига шум, я заобиколи. През цялото време се ослушваше. Никой освен тях двамата не живееше в полуразрушената къща. Той се навърташе наоколо вече два месеца. Ушатия, оказа се, беше идвал по-рано. Но се уплашил от някакъв дрогар. Седял, облегнат на стената в коридора, с протегнати напред крака. Ударил си шприца, без да го поглежда. Повече не помръднал. Бил страшен , озъбен. Ушатия се обърнал и избягал. Не се обадил на никого. През нощта спал на картони в мазето на съседната кооперация. На следващия ден часове наред обикалял наоколо. Събирал смелост да се върне.
  – Дали се е събудил, а, дедо? – питаше той.
  – Не знам.
  – Приличаше на умрял.
  – Не зная.
  – Няма кой да го измъкне оттука – продължи Ушатия. – Нито ченгета са идвали, нито нищо. На кой му пука за някакъв дрогар. Още не могада си обясня как изчезна.
  Сега дядото се взираше в тъмното. Напразно се опитваше да различи предметите наоколо. Докосваше с пръсти закръгления край на печката. Така се ориентираше по-лесно. Искаше да разбере какви са звуците. Някой плачеше тихо.
  – Моля те, остави ме!
  – Не се обажда. Само изпълнява.
  – Остави ме, чуваш ли!
  – Мълчиш, мълчиш.
  Вече беше познал гласа на Ушатия. Другият със сигурност беше арабин от закусвалнята. Повечето ги познаваше по физиономия. Защото също се навърташе там късно вечер. Ушатия му заделяше парчета хляб с майонеза. Често отказваше храната. Напоследък трудно огладняваше. И му показваше, че също има начини да си напълни корема. Понякога му носеше бонбони. Заради Ушатия изпълняваше специален номер. Заста-ваше срещу сергията и питаше колко струва килото. Отговореха ли му, чудеше се колко ли трябва да плати за един бонбон. Тогава продавачът най-често махваше с ръка: да си отива. Случваше се да му подхвърлят бонбонче. Скриваше го доволен в джоба си. Вечерта го даваше на Ушатия.
  – Сладък е, дедо.
  – Ти какъв искаш да е? – питаше със смях той. – Бонбоните винаги са сладки.
  – Тоя е много сладък.
  Двамата бяха установили помежду си точни взаимоотношения. Никога не си задаваха излишни въпроси. Обсъждаха само какво са направили през деня. Обикновено разказваше Ушатия. Накрая дядото също споделяше едно-друго. Двамата не искаха повече един от друг. Това облекчаваше общуването. Дядото знаеше, че накрая някой ще прогони Ушатия. Доста бездомници скитореха без покрив на улицата. Тогава със сигурност щеше да си има нежелан съсед. Видеха ли, че е стар, не го оставяха намира. Искаха му алкохол, хероин, цигари. Пребъркваха го за скрити пари. Отдавна само с Ушатия беше спокоен.
  – Остави ме, бе! – отново чу гласа на Ушатия. – Не съм момиче, не разбра ли. Колко пъти искаш да ти го повторя.
  – Ти момче, ти мъж.
  – Остави ме, ти казах! – изкрещя той.
  Дядото вече беше се ориентирал какво ставаше. Добре, че Ушатия не беше с някой алкохолик. Пияниците са неуморими. Не те оставят да мигнеш през цялата нощ. С арабина имаше шанс да се оправи по-лесно. Не знаеше докъде бяха стигнали. Но вече беше решил, че ще се опита да помогне. Колената му омекнаха от вълнение. Целият някак изведнъж олекна. Чудеше се какво да направи. Най-добре беше, ако извика: “Полиция, полиция!… Мамка ти педофилска!… “ Повечето араби са с нередовни документи. Не беше сигурен, че ще му стигнат силите за толкова сложно артистично изпълнение. Едва ли ще успее да си преправи гласа като полицай. Вече всяка секунда беше важна. Постави длани на чугунената печка, опря се плътно назад. Почувства се по-стабилен. Можеше да го посрещне с крак. Само не знаеше дали ще реагира навреме. После най-неочаквано излая. Още веднъж. И още веднъж. Диви звуци заклокочиха в гърлото му. Виеше, крещеше. Накрая усети, че арабинът скочи насреща му. Ритна го, размаха юмруци. Отново яростно залая. Арабинът вече търсеше начини да избяга. Промъкна се да разбере кога ще стигне края на коридора. Въздъхна с облекчение, когато чу, че скочи от избития прозорец.
  – Дедо, ти ли си?
  – Аз съм.
  – Как се сети да излаеш.
  – Сетих се.
  – Добре, че се върна.
  – Стана ли лошото?
  – Не му се дадох. Ама хубаво, че дойде. Иначе не знам.
  – Искаш ли бонбон?
  Пристъпи внимателно, наведе се и протегна ръка. Не виждаше наоколо, дори когато очите му бяха свикнали с тъмнината. Изчака, докато усети пръстите на Ушатия.
  – Пак е ментов.
  – Такъв са ми дали.
  – Тоя, арабинът, да не се върне.
  – Заспивай спокойно.
  Още беше разтреперан. Завъртя се бавно, продължи по коридора към своето място. Отпусна се на колена върху парцалите. Придърпа чувала с вестниците отстрани.
  – Ей, дедо!
  – Какво искаш?
  – Излай пак.
  – Кажи защо.
  – Много гадно лаеше. Страх ме е.
  – Защо да лая тогава?
  – Сега излай като добро куче.
  Дядото се отпусна на лакът, полегна настрана със затворени очи. Пулсът му постепенно беше се успокоил. Вече не си чуваше сърцето. Прокара длан през четината, бръчките и очертаните на скулите и около устата кости. После си представи бяло пуделче. Подтичваше наоколо. Опитваше се да го близне по бузата. Погали го между ушите, духна му във влажната муцунка. И го остави да се отдалечи. Пуделът не му вършеше работа. Скоро се появи голям космат Шаро. Полегна до него, намести глава между лапите си. Почувства топлината на едрото му тяло. Усмихна се отново със затворени очи. Скоро вече беше готов.
  – Ау-ау-ау! – излая възглухо той.
  И отново:
  – Ау-ау-ау!…

Advertisements

Обръщение към читателя: 

Палми Ранчев е разказвач и поет
 
Интервюто с него ще ти помогне:
 
Да забележиш, че „не докосва плочите по тротоара.”
 
Да решиш, че наподобява „църква”. „Отдалеко изглежда нарисувана.
Отблизо – истинска.”
 
Да си помислиш – може би вече е разбрал – след толкова написани книги, както и „след толкова дълго пътуване – какво означава времето, пространството и разстоянията”.
 
Да узнаеш, че Палми Ранчев харесва „райския газ” на мъглата. Върви бавно през нея с най-унесеното си сако – събира или измисля великолепно истории и пак истории от живота и за живота.

Отдавна не правя дългосрочни планове. Виждам обикновено някакъв смътен силует от вероятности, които украсяват клонките на два-три бъдещи дни. Достатъчно ми е да съм жив на въпросната дата. Казвам го, защото не вярвам, че всичко зависи от моите желания и очаквания. Нямам нищо против, ако седя и гледам през прозореца, както преди малко.
Какво мислите, че ще правите на случайната дата 19 януари, тази година?

Пред публика, дори и да не го желае съзнателно, човек обикновено играе някаква подходяща за случая роля. Тогава вай-вероятно съм бил в настроение да се събуждам и да се оглеждам за чудо. Иначе приемам търпеливо както обикновените, трудно забелязваните, така и необикновените събития, пред които всички възхитено разперваме ръце.

Чудото винаги го свързвам с неведома сила, която се намесва. Харесва ми когато хубавата изненада идват отгоре, от небето , като подарък, и не се налага сам да я предизвиквам. Или по-лошо – да я отработвам.

Затова често съм благодарен на половин, дори и на четвърт чудо.
По повод думите Ви, казани в „Хамбара” – че причината да се събужда човек – това е възможното чудо, което ще преживее през деня. В този смисъл – колко чудеса Ви се случват?

Всички хора, притиснати от трудни за тях обстоятелства, когато могат да разчитат единствено на себе си, и ако силите им не са достатъчни, за да маршируват и размахват показалец, примерно, или поне да се движат свободно, за да избягат, започват да се смаляват. Стават малки и си приличат.

Тогава се проявяват основни, в смисъл базови, качества, без които съществото, на което помагаме и съчувстваме – не само с текстовете си – започва да губи букви и съответният смисъл.

Героите ми често се борят за всяка своя буква и смисъл. Вероятно защото интересът ми привличат хората, на които им е трудно там, където повечето преминават без проблем. Понякога, дори май често, и аз съм такъв.
С какво най-много „малкият човек” като персонаж Ви привлича?

Някога живеех в разказите на Чехов, Бунин и Бабел. Но от доста време, заради Пламен Тушков /писател и продавач на книги/, който агресивно не позволява друг да харесва Чехов, престанах да го чета. Но пък написах разказа „С Антон Павлович пред „Кристал” от сборника „Малко късмет за по-късно”.

„Тъга” го няма в изданието с избрани разкази на Народна култура, което ми е под ръка. Имам и тритомник, където също ще проверя, но за сега, колкото и да се старах, не успях да го открия в книжната си бъркотия /библиотеката/.

Някога, много отдавна, казвах, че никога не плача. Сега също нямам кой знае какво желание да призная, че понякога очите ми се насълзяват. Но със сигурност не никога не съм чел професионално, а като вечен любител, и главно за удоволствие.
Във връзка с темата за „малкият човек” – харесвате ли Чехов? Спомняте ли си разказа му „Тъга” и ако е така, точно този разказ може ли да Ви разплаче? /Все едно със сълзи или без сълзи./

Пристрастен съм към мъглата, с която започват разказите и стихотворенията. Различна е по гъстота, и винаги ми се струва, че я вдишвам за първи или за последен път. Като райски газ, наркотик.

Иначе в прозата, особено при писането на роман, има и канцеларски елемент – сядане всекидневно пред компютъра. Писането или редактирането на определен брой страници.
Но истинското начало, независимо дали става дума за стихотворение или кратък разказ, е свързано с райския газ.
Кой Палми Ранчев харесвате повече – този, който пише проза или другия – който пише стихове?

Понякога поетът е болник, който се разболява от живота, и опитва да се лекува с него. Следите, които живеенето оставя в теб, дори и най-баналните драскотини, често са като следите в стиховете. Това създава усещане за скрита рана. Или, да речем, за екзистенциално тлеене.

Иначе всеки ден започва и протича обикновено, забравиш ли, че вървиш към последния. Колкото и да е нездравословно да живееш с подобно предчувствие, присъствие на смъртта и на раждането оразмеряват и създават допълнителен обем на всекидневното съществуване.
Има къде да се скриеш, и същевременно няма.
Поезията Ви е особена – върви леко, а едновременно с това – оставя след себе си дълбоки отпечатъци от тежки стъпки. Как го постигате?

Литературата, според мен, е продължение на живота – живеене по друг начин. Тя разширява територията на човешкото, като постоянно си присвоява територии, които очовечава.
В подкрепа на подобно становище е усещането ми, че по-активната част от живота ни е свързана с въображението.

Обикновено ходим в края на седмицата на екскурзия, някъде около мястото, където живеем. Или не ходим. Но е възможно да пропътуваме хиляди километри само като постоим с притворени очи.
Какво е усещането на писателя – след като разкаже която и да е история? Че я прибавя към света? Или я взема от него?

Обречени сми да живеем със социалистическите си татуировки. Виждат се, запретнем ли ръкави, разкопчаем ли следващото копче от ризата, за да си поемем по-свободно въздух. Постоянно личи къде сме прекарали значителна част от живота си. Но така, по идентичен начин, са дамгосани прекалено много хора. Не е нужно постоянно и сам да поемаш вината. Или да чувстваш гузност. Същевременно татуировките, както и другите спомени от затвора, не трябва да пречат на желанието за възмездие.
Наистина ли си „разчистихте всички сметки със социализма” /Ваши думи/? Възможно ли е въобще да се направи разчистване, когато последиците за всички, които са присъствали в това време – са също като невидими татуировки?

Стиховете на Емили Дикинсън, Книга на безпокойството, Библията…
Имате ли си своя любима книга „тип библия”? Ако обичате, назовете я.

Дъщеря ми, докато беше малка.
Кой е най-големият дар, който сте получил досега?

Разчитам единствено на себе си, ако попадна в сложна за разрешаване ситуация. Не умея да разпределям равномерно тежестта. Тогава, докато потъвам, такава е житейската ми практика, обикновено няма от кого да поискам помощ.

Най-често съм самотен както в провалите, така и в успеха, поне що се отнася до писането.
Но в битово отношение, тъй като винаги зависиш и от други хора, не забравям, че имам приятели, които понякога се появяват, най-неочаквано, дори неповикани, и когато ми е било най-трудно.
Как смятате – че човек може да разчита само на себе си /и то не винаги/? Или е възможно все пак да разчита и на някой друг?

Карвър, един от любимите ми поети и разказвачи, разделя живота си на две половини, с алкохол, и без силни напитки. Аз не съм толкова последователен, нито в прегрешенията, още по-малко в трезвостта – и затова имам доста повече начини на живот. Понякога се уморявам от превъплъщенията, друг път ми е интересно. Част от начините си на живот превръщам в литература.
Реймънд Карвър споделяше някъде, че има два живота. Колко живота има Палми Ранчев?

Обичам котката, ако мърка на коляното ми. И ме кара да се чувствам вечен. Но предпочитам общуването с куче. Думите, мислите и спокойствието, които си разменяме. Написал съм цяла стихосбирка за Перла, кавказка овчарка, за която от години скърбя.
Обичате ли котки и кучета?

В момента нищо не желая. Преди малко също.
Но се замислих, че поради материалния строеж на желанията, въпросът е за неуловимото неутрино на желанието. И сетивата ми се изостриха.
Кое е най-малкото Ви желание?

Да решиш, че наподобява „църква”. „Отдалеко изглежда нарисувана.

 

Отблизо – истинска.”

 

 

 

Казвам се Палми Стоянов Ранчев. Роден съм в София. Всъщност за раждането си ще кажа малко. А и за останалото след него. Споделям с нежелание биографични подробности по този начин. Другият е да пиша – поезия, разкази и романи. Но и тогава не съм напълно сигурен споделям ли биографични подробности, дори когато биографията стърчи сред текстовете ми. Ще добавя, че съм завършил гимназия и Спортната Академия. Не съм сигурен дали има някакво значение. Сега не само не бих ги завършил, ами нямаше и да ги започвам.

Бил съм боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, журналист на свободна практика и бодигард на още по-свободна, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност мога да прибавя още няколко начина, да речем десетина, с които съм си изкарвал прехраната. От всички места съм уволняван и сам съм напускал без съжаление. Най-дълъг стаж имам в кръстосването на улиците. Там написах първата си книга. И следващите…

Писането дълго време беше моето нелегално занимание. След 89-та мнозина се тревожеха, че българските писатели нямат ръкописи в чекмеджетата си. И почти никой обърна внимание, че в чекмеджетата имаше писатели. Аз съм един от тях: писател в чекмедже. Такъв се чувствах в продължение на доста време.

“Писател в чекмедже” вероятно е специфично българско понятие, характерно за моя случай, защото доста години пишех без да публикувам. Имам национална награда за първа книга. Печелил съм и няколко други награди. “Шапката на скитника”, “Манхатън, почти събитие”, “Парцаливо знаме”, “Хотелска стая”, “Среднощен човек: биографии”, “ Любовник на самотни улици и запустели къщи” са заглавия на мои сборници с поезия. Последният е „Такова синьо: видимо и скрито”. Написал съм три романа: „Улици и авенюта”, „Посока Сакраменто” и „Анонимни снайперисти”. Между тях и пет сборника с разкази: „Трудно дишане”, „Улични игри”, „Неделен обяд”, Аматьори и професионалисти”, „Малко късмет за по-късно”.

Мои разкази и стихове са включени в български и чуждестранни антологии на съвременната българска литература. Превеждани са на английски, френски, полски, испански, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.


Изборът на

Любимите книги на ПАЛМИ РАНЧЕВ

Любимите книги на ПАЛМИ РАНЧЕВ

Палми Ранчев е бил шампион по бокс и треньор на националния отбор по бокс. Бил е също собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на няколко стихосбирки и на няколко сборници с разкази и романи, между които номинираните за наградата „Хеликон” „Анонимни снайперисти“ (2006) и „Малко късмет за по-късно“ (2007).

През годините много книги – романи, разкази и поезия – са ми оказвали влияние, като събития от живота. Не мога да забравя юношеската си любов Кулау прокажения. По същия начин помня Белимеца. Като бели-бели слонове и Котка в дъжда. Освен това цикълът за Ник Адамс.
Продължавам с български автори: Стиховете на Николай Кънчев от Колкото синапено зърно, Нощен пазач на зората, Разлиствам календар без дати и от останалите му книги.
Докосвания до България и Антикварни стихотворения от Иван Динков.
Нищо и време от Иван Мeтодиев.
Геометрия на духа от Иван Теофилов .
Стихове и фрагменти  от Атанас Далчев.
Робът от Исак Башевис Сингър – книга с библейско страдание и примирение, и желание да се премине през житейската свинщина.
Разказите на Реймънд Карвър – Катедрала. Имам нужда и от неговите стихове.
Закуска в Тифани  от Труман Капоти.
Кланица 5 и Котешка люлка  от Кърт Вонегът.  
По пътя и Видения за Коди от Джак Керуак.
За бокса от Дж. К. Оутс.
Трите преведени романа на Дж. Кутси .
Никога няма да забравя мистичната атмосфера на всекидневния живот в Александрийски квартет от Лорънс Дърел.
И още две книги оттогава – Под вулкана от Малкълм Лоури и Невидимият от Ралф Елисън. От втората повече си спомням потреса от четенето, отколкото конкретни подробности. Същото е и със Смърт във Венеция (http://www.helikon.bg/books/120/118691_smart-vav-venetciia.html) от Томас Ман.
Билярд в девет и половина от Хайнрих Бьол и разказите му. Дори май повече предпочитам разказите му.
Йозеф Рот и Гробницата на капуцините.
Нали нощем плъховете спят от Волганг Борхерт.
Чужденецът и Митът за Сизиф от Албер Камю.
Пътешествие да края на нощта  от Фердинан Селин.
Отдавна искам да препрочета (за кой ли път) Одески разкази от Исак Бабел. Беня Крик е незабравим за мене образ.
От романите на Достоевски най-отчетливо в споменът ми от преживяното с Юноша и Записки от подземието.
Донски разкази от Михаил Шолохов. Спомням си как майката чисти белите червеи от главата на сина си. Ужасът на гражданската война или как да останеш човек сред толкова ужас.
Колимски разкази на Варлам Шаламов. Отново за усилието да останеш човек. Москва-Петушки от Венедикт Ерофеев. От него чета с интерес всеки ред. Очаквам да се появи загубеният му ръкопис, ако приятелите му не са го използвали за цигарени хартийки.
Стихове, интервюта и есета от Йосиф Бродски .
Книга на безпокойството  и стихове от Фернандо Песоа.
И тъй като се каня да заминавам в края на месеца, сетих се, че никъде не тръгвам без томче стихове на Константин Кавафис  и Емили Дикинсън .
Тук смятам да приключа. А ми се иска да продължа.


Палми Ранчев, писател: Книгите на Георги Стоев не са ми интересни
Вестник Монитор 14/4/2008 10:50:00

Жал ми е за цялото поколение българи, преминало през месомелачката на прехода
Визитка:
– Палми Ранчев е роден на 9 февруари 1950 г. в София
– Завършва Национална спортна академия „В. Левски“
– Бил е боксьор, 17 г. треньор на националните отбори на България, национален треньор по бокс на Ирак, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен
– Пише поезия, разкази и романи. През 2006-а издаде романа „Анонимни снайперисти“, а през 2007-а – сборника с разкази „Малко късмет за по-късно“.

Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и др. Предстои разказите му от „Аматьори и професионалисти“ да излязат на испански. Последната му книга е с поезия – „Такова синьо:видимо и скрито“

– Палми, ти също пишеш за бандити и за ъндърграунда. С какво твоите книги се отличават от книгите на Георги Стоев – би ли откроил ясно разликата?
– Пиша и за бандити, и за ъндърграунда. Но не само за тях. В значителна част от моите разкази, романи и стихове основен герой е човекът от улицата. Случайният, появилият се от нищото и отиващ често там. Способен съм да го съзерцавам, да медитирам над най-баналните му проявления с надежда, че на някакво разстояние от повърхността ще открия същностните мотиви за един или друг вид поведение. Занимава ме екзистенциалната нестабилност на случайния човек. Еднакво интересна ми е както съпротивата срещу обстоятелствата, които налагат нежелани модели на съществуване, така и примиреното пътуване по течението на живота.
Чел съм само откъси от книгите на Георги Стоев. Не са ми интересни, защото той непрекъснато уточняваше истини или слухове, близки до фактическото състояние на събитията с определени хора, които за него бяха важни. Предполагам, и за още мнозина. За мене тези важни хора са слуги на феодалната в същността си бивша комунистическа номенклатура, която загроби страната. И я направи исторически непълноценна. Опитвайки се да прескочим различни исторически периоди, постоянно се движехме към миналото. Пред очите ми са все едни и същи нахалници. Понякога се срамувам, че още живея с тях на една и съща територия.
– Познаваше Георги Стоев. Какви бяха личните ти впечатления от него?
– Познавах го, не чак толкова добре. В известен период беше близък на мои познати. Появяваше се заедно с тях. Тогава не съм му обръщал специално внимание. Имаше прекалено много като него, момчета, които търсеха група, или банда с достатъчно силни връзки във властта, към която да се приобщят.
Имаше един период, когато бившите спортисти за мен бяха жертви. Тях ги използваха, развращаваха, убиваха. От друга страна, техните жертви и пари станаха толкова много, че е неприлично да ти е жал да тях. Но понякога ми е. Не точно за тях, каквито са сега, а за момчетата, каквито са били. Жал ми е и за себе си, и за цялото поколение българи, преминало през месомелачката на прехода. Който така и не се разбра кога и как започна, завършил ли е, или е в състояние на постоянно полузавършване.
Аз винаги съм бил индивидуалист. Трудно понасям присъствието на много хора. Не можех дори да си представя как се живее в компанията на двайсет и повече бодигардове. И още в началото на деветдесетте реших, че няма да се променям. Бях сред най-добрите треньори по бокс. Пишех от доста време. Продължих усилията си, съсредоточен върху баналния драматизъм на живота. И на личните си преживявания.
– Защо убийството на Георги Стоев разтресе държавата като че ли повече от убийството на един Емил Кюлев или Илия Павлов? Каква е твоята версия за убийството му?
– Кюлев и Павлов бяха лумпени-новобогаташи, или назначени милиардери, както предпочиташ. И единствено се опитваха да живеят според възможностите, които бяха им предоставени. Трагичният им край накара мнозина да въздъхнат с облекчение. В подобни случаи често се създава илюзия за възмездие. Най-често убиват състезатели от отбора на „лошите“. Но остават живи по-лошите, убийците и организаторите. Помислете си само колко са на брой убийствата при вътрешновидовото изтребление в групировките. И съответстващите им поръчители и изпълнители. Създадоха цяла армия от социопати.
Стоев си позволи да премине от другата страна. Отказа се от предимствата, които е ползвал дотогава. Събирал пари, управлявал заведения. И когато сгазел лука, винаги имало хора, които да се обадят на други хора за него. Бил е в близост с богаташи, на които други богаташи дърпат конците. Знаел факти, за които повечето обикновени хора само предполагат или боязливо се досещат. Пред него са се отваряли врати, които за балъците извън групировките са постоянно затворени. Той прекрачи решително, застана редом с потърпевшите и започна да говори каквото знае. Рискува, за да каже някакви истини. Беше от малцината, осмелил се да говори това, което знаеха и доста други. В книгите си уточняваше факти и подробности, които едва ли представляват интерес за литературата. Движеше се по острието на бръснача и постоянно предизвикваше институциите на така наречената държава, за да докаже криминалната им същност. Знаеше отвратителни истини за отвратителни хора. Желанието на публиката да го слуша и да чете писанията му се оказа мощна дрога. Той успя да влезе в постоянен обмен с читателите си, даваше им и получаваше от тях.
Смисълът на моята, а и на всички останали версии за неговата смърт, са, че у нас всеки може да бъде убит. Стига определени среди и хора да имат достатъчно изгода. Следва естественото заключение, до което достигнахме през годините. Хората, които изповядваха както чист и светъл комунизъм, така и развит, зрял и много зрял социализъм, се оказаха алчни, жестоки и по детски безотговорни.
– На кого вярваш повече – на писателите или на политиците?
– Не вярвам на тези, които постоянно се вплитат в изгодни политически ръкоделия. Независимо от цвета на основния вътък. Без значение как се прехранват. Не вярвам и на така наречените професионални писатели, те най-често професионално обслужват силните на деня. Вярвам на тези, които са склонни да започват отначало и винаги имат проблеми с материала, защото част от него е истината на собствения им живот. А тя винаги е трудна за обработване и литературно усвояване.
Не вярвам на феодалната номенклатура, нито на техните отрочета. Убеден съм, че социализмът беше инкубатор за некадърници. Мнозинството са, предполагам, дори генетично увредени. Свидетели сме как некадърността на дядовците и татковците се умножава с некадърността на децата и внуците.
– Наскоро се върна от Испания. Какво се случва с книгата ти, излезе ли най-сетне на испански? И кога най-сетне българският писател ще излезе на европейската сцена, какво му липсва? Бездарието ли му пречи или завистта?
– В Испания ще излезе сборникът ми с разкази „Аматьори и професионалисти“. Книгата е в поредица за постколониална и посткомунистическа литература. Май точно там є е мястото.
Иначе в момента на предна позиция в българската литература е последното поколение организирани писатели. Рожби на социалистическата люпилня – студентските литературни кръжоци, Кабинетът на младия писател, Знаме на мира… Батковците им защитаваха идеологическите позиции на Партията, те – печеливши житейски роли. И произведенията им по-често имат общо с театъра на всекидневието, отколкото с трайните литературни стойности. Бързо се превръщат в литературни чиновници. И са интересни само в кръговете, с които са административно и властово свързани. В подобни случаи, ще отбележа, бездарието и завистта помагат.
– В момента малцина си спомнят за великолепния разказвач Красимир Дамянов, особено по-младите – да не говорим за издателите. Но е факт, че като творец той създаде цяло поколение следовници. Красимир Дамянов живее в Испания, разбрах, че си се срещнал с него. Какво става с този човек? Защо спря да пише?
– Харесвах разказите на Краси Дамянов още преди да го познавам. Беше от малцината автори, който в онези години успяваше да навлезе в психологически дълбочини, непознати за повечето автори от неговото поколение. Но така и не проумях променил ли се е. Защото в Барселона той живееше като писател. Понякога е по десет часа дневно пред компютъра. Животът му в предишните „испански“ години за мен е междуметие, обръщане на кода, търсене на друга позиция, от която да продължи. Имам основания за такова твърдение, защото съм чел страници от новия му роман.
– Кои съвременни български автори би откроил?
– Иван Теофилов, Николай Кънчев, Янко Станоев, Кристин Димитрова, Силвия Чолева, Владимир Трендафилов, София Несторова, Борис Роканов, Недялко Славов, Федя Филкова, Румен Леонидов, Елин Рахнев, Йордан Евтимов, Велизар Николов… Това са част от писателите и поетите, с които съм имал и имам по-тесни творчески контакти. И ги харесвам. Има и други, но и така списъкът е дълъг.
– Упорито, но безнадеждно се опитваше да създадеш в продължение на десетилетие писателско „средище“ – „Кафенето на Палми“ по едно време беше с ранг на институция. Защо се провалиха тези ти начинания? Защо изобщо писателското съсловие беше разбито най-целенасочено?
– Измамно е впечатлението за мои амбиции да създавам някакво средище. Тогава се върнах от Ирак и се чудех с какво да се прехранвам. Станах арендатор на поредица от кафенета, защото съм съгласен с Мишел Чоран, че „в кафето е истината“. Обичам да пия кафе. Естествено беше в моите кафенета да идват боксьори и писатели.
Иначе няма и не трябва да има „писателско съсловие“. Съществуват само писатели. Средни, добри, някои са и гениални.
– Надеждата, която те кара да пишеш?
– Очакванията и надеждите ми са свързани с пространството и свободата на самото писане. За мене разказването и стъргането на стихове са естествен процес. Част от житейската ми авантюра.


Първи Български Плувен Сайт има изключителното удоволствие да представи на своята огромна аудитория явлението Палми Ранчев. Той е бивш елитен спортист – боксьор и същевременно един от най-добрите съвременни български писатели.   

Палми Ранчев е роден е роден през 1950 г. в София. Бил е юношески шампион по бокс през 1966 г. и трети при мъжете през 1969 г. Заслужил треньор от 1981 година, когато Петър Стоименов печели бронзов медал от световното първенство в Мюнхен. Подготвил е много шампиони и носители на медали от Световни и Европейски първенства и Олимпийски игри по бокс.

До днес има издадени 16 книги – романи, разкази и стихосбирки.

Самият той описва така себе си: “Някога бях боксьор, после станах треньор, директор на вестник, журналист на свободна практика, бодигард на още по-свободна.  Бях арендатор на няколко фалирали едно след друго кафенета,

без да изчерпвам с подобно изброяване заниманията си. Най-дълъг стаж имам в кръстосването на улиците. Там написах първата си книга. И следващите.”

Съвременната българска литературна критика вече оцени по достойнство неговата уникална проза. Румен Леонидов пише: “Вместо да стане мутра Палми Ранчев става писател, макар че като бивш състезател и треньор по бокс той дълго време тренира заедно с бъдещите членове на бригадите от борци, джудисти и каратисти. Той обаче избира дългия път към литературата, или по-точно тя се спира на него. И започват взаимно да се доверяват един другиму.” Вихрен Чернокожев добавя следния щрих към таланта му: “Мнозина сигурно завиждат на щедрия излишък от жизненост в книгите на Палми Ранчев. Думите му приличат повече на задавени викове, доста предизвикателни впрочем във вече уморената ни от умереност литература.” Силвия Чолева също не пести похвалите си: “Шизофреничното състояние на духа, така характерно за съвременника, Палми Ранчев е извел в завършен вид.” И Розалия Ликова е очарована от неговата блестяща проза: “Нещо сурово, непокорно и поривисто има у всички герои на Палми Ранчев, които естествено се движат между умора, отчаяние и спонтанна изява на желание за живот.”

Най-новият роман на писателя е “Анонимни снайперисти”, който излезе през 2006 г. и бе издаден от ИК “Фама” в обем от 280 стр. Произведението е сред шестте номинации за наградата “ВИК” за български роман на годината. В него Ранчев с изумително майсторство прави дисекция и описва средата и героите, които познава най-добре от собствения си жизнен опит. Той обаче не е писател на мутрите. Интересува го обикновения човек, който едвам свързва двата края, но все пак се бори по свой си начин, макар и да не намира смисъл в живота. И най-вече лутащия се съвременен човешки дух, който не търси спокойствие и успех, а истината. Къде е тя обаче, писателят не се наема, а и не иска да ни каже. Накрая главният герой в романа Асен Кубинеца е тотално съкрушен и претърпява катастрофален срив във взаимоотношенията си. Единственият му другар остава едно куче.

Самотата – ето ключовата дума в творчеството на Палми Ранчев. Защо се получава така? Дали защото всички ние заедно живеем в една невъобразима лудница, или такава всъщност е  съдбата ни? В състояние ли сме изобщо да сторим нещо? Палми Ранчев не ни натрапва отговорите си. Той ни кара да се замислим дълбоко и променим (доколкото можем, искаме и знаем как) всеки по свой си начин. Това всъщност е и ролята на истинската, а не на измислената литература, с която ни заливат ежедневно, дори ежечасно. Палми Ранчев пише истинска проза. В това няма никакво, ама никакво съмнение. След като прочете романа и вие ще се убедите в моето твърдение.

Едно интервю на Иван Цанов с Палми Ранчев

Палми Ранчев: Големият спортист най-често е романтик

* Г-н Ранчев, каква е ролята на спорта във вашето литературно творчество?

– Спортът е съвсем различно занимание от писането. Лично за мен е бил ъгълчето, където съм се чувствал сравнително спокоен, особено по време на социализма, защото можех освен да спортувам и да пиша стиховете, разказите и романите си. Никога не съм търсил специално връзка между писането и спорта. През годините, ако имаше нещо друго, което да ми осигурява свободно време и относителна независимост, щях да се занимавам с него, а не само със спорт. Но така се подредиха нещата, че през по-голяма част от живота, та до ден днешен, си печеля хляба и чрез спорт. Всяко оригинално творчество е биографично и поради тази причина някои от героите ми съвсем естествено имат отношение към спортовете, които познавам най-добре.

* Как мислите, защо част от спортистите преминаха от другата страна и станаха престъпници?  А други, макар и често дори  умиращи от глад, останаха честни и почтени?  

– Така наречения „преход” превърна в маргинали хората, които бяха свикнали да печелят медали, шампионски титли, да слушат националния химн в чест на своите успехи и така нататък. Мит са спортистите-престъпници. В групировките намериха място главно спортисти, които имаха отношения с Държавна сигурност. Бяха на милиционерски или полицейски щат, в същината си униформени, свикнали да се подчиняват и да изпълняват команди, без излишни скрупули и размишления. За останалите спортисти, всъщност за огромната част, в силовите групировки нямаше място. Там най-добре вирееха алчни типове с рецидивистки наклонности, хора, които имаха общи черти с настоящите и бившите ченгета. Бяха организирани и управлявани от ДС. Нормални спортисти, колкото и да се опитваха, не намериха място сред мутрите. Обикновено не ставаха за тяхната работа. Големият спортист най-често е романтик. Иска да пробяга сто метра за десет секунди, да спечели олимпийски медал, или нещо подобно. Това му е цел на живота в продължение на десетки години. На хората в групировките цел в живота беше по-добре да си напълнят своите и нечии други джобове.

* Ще напишете ли някога истински спортен роман? Доколкото знам, в българската литература такъв досега все още няма.

– В момента работя върху текста на роман, в който една от основните теми неусетно стана професионалния бокс. Това е първият ми роман, с който дори спечелих някакъв конкурс. Нарича се „Улици и авенюта”. Не искам да влизам в подробности как го написах и как го публикувах преди повече от десет години. Исках да го преработя, защото в началото беше доста дълъг, после пък прекалено го съкратих. Издателят през цялото време бързаше. Заради конкурса имаше срокове, които трябва да бъдат спазени. Сега го пренаписах. В първия си вариант беше 165 страници, вече е 350. Появиха се много нови герои, уплътниха се предишните. Аз съм свързан с зараждането, тъпченето на място и опитите за развитие на професионалния бокс. Романът е поглед към последните години у нас през битието на един професионален боксьор. Работя по текста с голямо удоволствие. Говоря за много от неизречените истини, както и за лъжите, които ги заместваха в продължение на доста години. Действието на романа се развива в София и Ню Йорк.

 

* Вашите главни герои обикновено са гамени, престъпници, тарикати и самотници. Защо се насочихте именно към тях? В живота има толкова много други персонажи.  

– Моите герои обикновено са с разклатена идентичност. Нещо характерно за хората от последните години. Ченгета станаха бизнесмени и банкери. Доносниците масово се превърнаха в политици. Социалните трансформации засегнаха най-болезнено обикновените хора. Бил си ударник в завода, вече си безработен, а на следващия ден събираш стари картони из боклуците. Не обичам окончателните определения, за който и да било човек. Сега си един, утре, смятам, че е възможно да бъдеш напълно различен. Пак си същия човек, но гледаш и участваш от друга позиция. Откривам едни и същи мотиви за изява и в министъра, и в клошара например.  В човека ме интересува само най-важното.  Качествата, които изграждат темела на неговата същност. Дори когато зад тях човешкото същество – понякога уплашено, доста обезверено, и понякога направо подгонено – се крие като в последно убежище.

 

* Има ли разлика, най-вече психологическа, между различните спортисти – боксьори, лекоатлети, плувци, футболисти?  

– Хората, които се занимават с индивидуални спортове, са с различна психическа ориентация в сравнение с тези, които практикуват колективни игри. Борците са различни от боксьорите. От селяндур не става боксьор. Селата са пълни с кандидат-борци. И не е случайно, че борците станаха нарицателно за времето на прехода. Те бяха момчета от села и малки градчета, с патриархална ценностна система, склонни да се подчиняват. Охотно вършеха работа на тези, които ги използваха. Боксьорите не създадоха своя групировка. Сред тях малцина бяха милиционерски и полицейски сътрудници, доносници и други слушалки. Боксьорите са склонни към анархизъм, несъгласие, незачитане на авторитетите и солови акции.

 

* Ще пожелаете ли нещо на нашите читатели?

– Повече четене. Не на интервюта, а на истинска литература, която се опитва да разгадае основните тайни на човешката екзистенция.

 


Защо го избрахме
 Защото единствен тази година е номиниран с един и същ роман за две награди и с две книги за една и съща (друга) награда. „Анонимни снайперисти“ не му донесе приза на фондация „Вик“ за роман на 2007-а, но заедно със сборника разкази „Малко късмет за по-късно“ още се състезава за „Хеликон“.
Преди да се наложи като писател, Палми Ранчев е бил боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен коментатор. На „ти“ е не само с прозата на живота, а и с поезията, разбираме от стихосбирката му „Такова синьо: видимо и скрито“, която отскоро е на пазара. Всъщност никога досега не сме били толкова сигурни в избора си – Палми е единственият гост на рубриката досега, готов да приеме и да прости всички женски несъвършенства.

 

Вярваш ли в любовта

През годините инцидентно съм осъществявал любовната вяра и съответните надежди. После в моменти на пълно тържество те са изчезвали. Все пак у мен остава усещането, че има такава светлина. Понякога тя придобива плът и усмивка. Няма нужда да са идеални. Стига ми динамиката, затаена в извивката на ханша. Или дълбочината на погледа. Тогава потъвам, давя се, а преживявам най-съвършена интимност. Не се нуждая от въздух. Дишам с друга част от съществото си.

Изброй три признака, по които разбираш, че си влюбен

Първия признак го отбелязвам с показалеца. Посочвам я, показвам и на себе си, и на всички наоколо, че ми харесва. Привлича ме. Искам да сме по-близо един до друг. Втория го отбелязвам с друг пръст, няма да го коментирам. За третия признак ще използвам безименния. С него продължавам играта и означавам желанието си да направя още нещо. Често не знам какво точно. Но активността ми със сигурност не е единствено демонстративна или със сексуални основания.

А сега три признака, по които разбираш, че връзката е приключила

Отпуснал съм ръце, чувствам се тъжен и малко уморен. По-приятно ми е да наблюдавам как тя се отдалечава, да си спомням за нея, отколкото да я виждам, че отново идва насреща ми.

Коя изневяра е по-болезнена – духовната или физическата

Физическата изневяра е болест за душата, духовната боли като рана.

Има ли правило кой трябва да се извини пръв след скарване

Харесва ми, когато жената е великодушна. Успяла е отново да прости. И за пореден път показва как аз също мога да простя. Но това не е правило, а предпочитание в условна ситуация. В отношенията между мъжа и жената, особено когато са били скарани, с думи по правило се казва малко. Но трябва да се говори, ако има неясноти в отношенията – докато и двамата забравят кой пръв е започнал.

Какво ще си помислиш за жена, която:

– първа те покани на среща

Най-накрая попаднах на тази, която чакам от доста време!

– разказва мръсни вицове

Някои жени могат да разказват и мръсни вицове. Нищо не се променя, даже само мръсни вицове да разказват.

 

– има по-високи доходи

Ако можеше и останалите ми гаджета да са като нея…

– колекционира антикварни книги

Ще има за какво да си говорим до късно след полунощ. Накрая разговорът естествено преминава в шепот.

Какво мислиш за жените с повече от една пластична операция

Откъде такава смелост? Нима само от желание да се харесат на някого? Или е специфична женска лудост.

Какво не можеш да преглътнеш у една жена

Обичам женското тяло и женското присъствие. За всичко допълнително търпеливо чакам, докато се натрупа около босите стъпала.

Би ли излизал с жена, която:

– не е прочела нито една книга в живота си

Аз ще й прочета.

– се облича безвкусно

Ако си личи, че дълго е мислила – това означава, че се е оглеждала със сериозно изражение, преди да облече блузката с тигрова шарка.

– симулира оргазъм

Арията на оперетния оргазъм също си има свои талантливи и бездарни изпълнителки.

 

– тренира бокс

Да. Само трябва да уточним преди или след тренировка.

Идеалното място за първа среща е…

Вход, асансьор, кръстовище… Места, на които можем и да останем заедно, и да се разделим. Тогава усещам вятъра на идващото приключение. И ужаса да се разминем и нищо да не се случи.

Кой трябва да плати сметката – мъжът или жената

Винаги мъжът, ако има пари. Няма ли – какво прави с нея на маса? По-добре да я покани на кафе, на разходка в парка.

Ако трябва да избираш:

– дълги крака или пищен бюст

При идеална ситуация и двете в хармонична комбинация. В обичайния случай – двойна порция от което е възможно.

– блондинка или брюнетка

Брюнетка. Навсякъде да е тъмна. Но понякога – защо не и…

– поетеса или романистка

В един роман винаги има моменти на екстатична поезия.

Най-възбуждащото място за правене на секс е…

Стихотворението „Врата“ в новата ми книга „Такова синьо: видимо и скрито“. Идва от спомен за едно подпиране. Поддава ритмично с характерен звук.

 

Какво искат жените

Мъже. Може да се задоволят и с един мъж. Ако вече си имат диаманти.

 

А мъжете

Жени. Освен власт, пари, влияние… Мъжете сме по-алчни.


Обръщение към читателя: 

Палми Ранчев е разказвач и поет
 
Интервюто с него ще ти помогне:
 
Да забележиш, че „не докосва плочите по тротоара.”
 
Да решиш, че наподобява „църква”. „Отдалеко изглежда нарисувана.
Отблизо – истинска.”
 
Да си помислиш – може би вече е разбрал – след толкова написани книги, както и „след толкова дълго пътуване – какво означава времето, пространството и разстоянията”.
 
Да узнаеш, че Палми Ранчев харесва „райския газ” на мъглата. Върви бавно през нея с най-унесеното си сако – събира или измисля великолепно истории и пак истории от живота и за живота.

 

Отдавна не правя дългосрочни планове. Виждам обикновено някакъв смътен силует от вероятности, които украсяват клонките на два-три бъдещи дни. Достатъчно ми е да съм жив на въпросната дата. Казвам го, защото не вярвам, че всичко зависи от моите желания и очаквания. Нямам нищо против, ако седя и гледам през прозореца, както преди малко.
Какво мислите, че ще правите на случайната дата 19 януари, тази година?

Пред публика, дори и да не го желае съзнателно, човек обикновено играе някаква подходяща за случая роля. Тогава вай-вероятно съм бил в настроение да се събуждам и да се оглеждам за чудо. Иначе приемам търпеливо както обикновените, трудно забелязваните, така и необикновените събития, пред които всички възхитено разперваме ръце.

Чудото винаги го свързвам с неведома сила, която се намесва. Харесва ми когато хубавата изненада идват отгоре, от небето , като подарък, и не се налага сам да я предизвиквам. Или по-лошо – да я отработвам.

Затова често съм благодарен на половин, дори и на четвърт чудо.
По повод думите Ви, казани в „Хамбара” – че причината да се събужда човек – това е възможното чудо, което ще преживее през деня. В този смисъл – колко чудеса Ви се случват?

Всички хора, притиснати от трудни за тях обстоятелства, когато могат да разчитат единствено на себе си, и ако силите им не са достатъчни, за да маршируват и размахват показалец, примерно, или поне да се движат свободно, за да избягат, започват да се смаляват. Стават малки и си приличат.

Тогава се проявяват основни, в смисъл базови, качества, без които съществото, на което помагаме и съчувстваме – не само с текстовете си – започва да губи букви и съответният смисъл.

Героите ми често се борят за всяка своя буква и смисъл. Вероятно защото интересът ми привличат хората, на които им е трудно там, където повечето преминават без проблем. Понякога, дори май често, и аз съм такъв.
С какво най-много „малкият човек” като персонаж Ви привлича?

Някога живеех в разказите на Чехов, Бунин и Бабел. Но от доста време, заради Пламен Тушков /писател и продавач на книги/, който агресивно не позволява друг да харесва Чехов, престанах да го чета. Но пък написах разказа „С Антон Павлович пред „Кристал” от сборника „Малко късмет за по-късно”.

„Тъга” го няма в изданието с избрани разкази на Народна култура, което ми е под ръка. Имам и тритомник, където също ще проверя, но за сега, колкото и да се старах, не успях да го открия в книжната си бъркотия /библиотеката/.

Някога, много отдавна, казвах, че никога не плача. Сега също нямам кой знае какво желание да призная, че понякога очите ми се насълзяват. Но със сигурност не никога не съм чел професионално, а като вечен любител, и главно за удоволствие.
Във връзка с темата за „малкият човек” – харесвате ли Чехов? Спомняте ли си разказа му „Тъга” и ако е така, точно този разказ може ли да Ви разплаче? /Все едно със сълзи или без сълзи./

Пристрастен съм към мъглата, с която започват разказите и стихотворенията. Различна е по гъстота, и винаги ми се струва, че я вдишвам за първи или за последен път. Като райски газ, наркотик.

Иначе в прозата, особено при писането на роман, има и канцеларски елемент – сядане всекидневно пред компютъра. Писането или редактирането на определен брой страници.
Но истинското начало, независимо дали става дума за стихотворение или кратък разказ, е свързано с райския газ.
Кой Палми Ранчев харесвате повече – този, който пише проза или другия – който пише стихове?

Понякога поетът е болник, който се разболява от живота, и опитва да се лекува с него. Следите, които живеенето оставя в теб, дори и най-баналните драскотини, често са като следите в стиховете. Това създава усещане за скрита рана. Или, да речем, за екзистенциално тлеене.

Иначе всеки ден започва и протича обикновено, забравиш ли, че вървиш към последния. Колкото и да е нездравословно да живееш с подобно предчувствие, присъствие на смъртта и на раждането оразмеряват и създават допълнителен обем на всекидневното съществуване.
Има къде да се скриеш, и същевременно няма.
Поезията Ви е особена – върви леко, а едновременно с това – оставя след себе си дълбоки отпечатъци от тежки стъпки. Как го постигате?

Литературата, според мен, е продължение на живота – живеене по друг начин. Тя разширява територията на човешкото, като постоянно си присвоява територии, които очовечава.
В подкрепа на подобно становище е усещането ми, че по-активната част от живота ни е свързана с въображението.

Обикновено ходим в края на седмицата на екскурзия, някъде около мястото, където живеем. Или не ходим. Но е възможно да пропътуваме хиляди километри само като постоим с притворени очи.
Какво е усещането на писателя – след като разкаже която и да е история? Че я прибавя към света? Или я взема от него?

Обречени сми да живеем със социалистическите си татуировки. Виждат се, запретнем ли ръкави, разкопчаем ли следващото копче от ризата, за да си поемем по-свободно въздух. Постоянно личи къде сме прекарали значителна част от живота си. Но така, по идентичен начин, са дамгосани прекалено много хора. Не е нужно постоянно и сам да поемаш вината. Или да чувстваш гузност. Същевременно татуировките, както и другите спомени от затвора, не трябва да пречат на желанието за възмездие.
Наистина ли си „разчистихте всички сметки със социализма” /Ваши думи/? Възможно ли е въобще да се направи разчистване, когато последиците за всички, които са присъствали в това време – са също като невидими татуировки?

Стиховете на Емили Дикинсън, Книга на безпокойството, Библията…
Имате ли си своя любима книга „тип библия”? Ако обичате, назовете я.

Дъщеря ми, докато беше малка.
Кой е най-големият дар, който сте получил досега?

Разчитам единствено на себе си, ако попадна в сложна за разрешаване ситуация. Не умея да разпределям равномерно тежестта. Тогава, докато потъвам, такава е житейската ми практика, обикновено няма от кого да поискам помощ.

Най-често съм самотен както в провалите, така и в успеха, поне що се отнася до писането.
Но в битово отношение, тъй като винаги зависиш и от други хора, не забравям, че имам приятели, които понякога се появяват, най-неочаквано, дори неповикани, и когато ми е било най-трудно.
Как смятате – че човек може да разчита само на себе си /и то не винаги/? Или е възможно все пак да разчита и на някой друг?

Карвър, един от любимите ми поети и разказвачи, разделя живота си на две половини, с алкохол, и без силни напитки. Аз не съм толкова последователен, нито в прегрешенията, още по-малко в трезвостта – и затова имам доста повече начини на живот. Понякога се уморявам от превъплъщенията, друг път ми е интересно. Част от начините си на живот превръщам в литература.
Реймънд Карвър споделяше някъде, че има два живота. Колко живота има Палми Ранчев?

Обичам котката, ако мърка на коляното ми. И ме кара да се чувствам вечен. Но предпочитам общуването с куче. Думите, мислите и спокойствието, които си разменяме. Написал съм цяла стихосбирка за Перла, кавказка овчарка, за която от години скърбя.
Обичате ли котки и кучета?

В момента нищо не желая. Преди малко също.
Но се замислих, че поради материалния строеж на желанията, въпросът е за неуловимото неутрино на желанието. И сетивата ми се изостриха.
Кое е най-малкото Ви желание?

Да решиш, че наподобява „църква”. „Отдалеко изглежда нарисувана.

 

Отблизо – истинска.”

 

Казвам се Палми Стоянов Ранчев. Роден съм в София. Всъщност за раждането си ще кажа малко. А и за останалото след него. Споделям с нежелание биографични подробности по този начин. Другият е да пиша – поезия, разкази и романи. Но и тогава не съм напълно сигурен споделям ли биографични подробности, дори когато биографията стърчи сред текстовете ми. Ще добавя, че съм завършил гимназия и Спортната Академия. Не съм сигурен дали има някакво значение. Сега не само не бих ги завършил, ами нямаше и да ги започвам.

Бил съм боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, журналист на свободна практика и бодигард на още по-свободна, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност мога да прибавя още няколко начина, да речем десетина, с които съм си изкарвал прехраната. От всички места съм уволняван и сам съм напускал без съжаление. Най-дълъг стаж имам в кръстосването на улиците. Там написах първата си книга. И следващите…

Писането дълго време беше моето нелегално занимание. След 89-та мнозина се тревожеха, че българските писатели нямат ръкописи в чекмеджетата си. И почти никой обърна внимание, че в чекмеджетата имаше писатели. Аз съм един от тях: писател в чекмедже. Такъв се чувствах в продължение на доста време.

“Писател в чекмедже” вероятно е специфично българско понятие, характерно за моя случай, защото доста години пишех без да публикувам. Имам национална награда за първа книга. Печелил съм и няколко други награди. “Шапката на скитника”, “Манхатън, почти събитие”, “Парцаливо знаме”, “Хотелска стая”, “Среднощен човек: биографии”, “ Любовник на самотни улици и запустели къщи” са заглавия на мои сборници с поезия. Последният е „Такова синьо: видимо и скрито”. Написал съм три романа: „Улици и авенюта”, „Посока Сакраменто” и „Анонимни снайперисти”. Между тях и пет сборника с разкази: „Трудно дишане”, „Улични игри”, „Неделен обяд”, Аматьори и професионалисти”, „Малко късмет за по-късно”.

Мои разкази и стихове са включени в български и чуждестранни антологии на съвременната българска литература. Превеждани са на английски, френски, полски, испански, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.