Feeds:
Публикации
Коментари


Палми Ранчев

ПЪТУВАНЕ

Достигнахме брега на любовната река –
куцайки, на един крак – с протегнати
за милостиня ръце. Лесно се качихме,
и не разбрахме кой управлява кораба,

понесъл се безгрижно по гладката вода.
Трябваше ли някой да върти кормилото
и да гледа компаса. Или беше достатъчно
да следваме движението на водата.

СЪПЕРНИЧКИ

Наблюдавам силуетите
на три жени в тъмнината.
Изглеждат набързо нарисувани,
с разкривени линии,
от неизбежна ръка. Осветени,

изчезват и се появяват –
пристигат за кратко
и за още по-кратко си отиват.
Манекените от близката
витрина са по-реални.

РАМБЛА

Колко грубо се обръща
и не ме поглежда
тази красива жена.
Някога съм я обичал.
Сега е с бежов шлифер
и тъмни очила.
Иска да се свия,
да се скрия, да изчезна.

Или да призная,
че съм само непознат.
И когато отново
разпознавам болката,
дошла оттам, откъдето
пак не я очаквам,
улицата свършва
с чувството на самота.

Дупка, пропаст,
над която преминавам,
Заедно с другите,
изчезвам в множеството.
И движението отново
става безопасно.
Най-обикновено ходене.
Отиване нанякъде.

ВЛАГА

След години от телата
са останали руини.
Обхождаме с поглед
сложните релефи.

Докосваме се с навлажнени
от желания езици.
И им възвръщаме за кратко
блясъка и свежестта.

ЖЕЛАНИЕ

Ще заговоря първото,
или нека да е второто
гадже, попаднало
пред очите ми. Висока е,
с бяла блуза, дантели

и едри, доста едри –
в полу-профил – гърди.
Скъпа, внимавай с огъня,
щом отново си гасиш фаса
в съседство с моята –

седма-осма ли беше,
или дванадесета бира.
А носът ми се свива
от мириса на парфюма
и изгоряла до кокала плът.

ВЪПРОСИ

Помня как онзи следобед
на тавана, по-близо до звездите,
до себе си, и до лудостта,
късахме с ръце, изправяхме
с юмруци и ръфахме със зъби
горещия електрически реотан,
с който бяхме свързани. След
толкова изминали години

отдавна не е важно кой беше
по-жесток и по-безмилостен,
а колко от горещината, от изгарянията
и от опасното електричество
ти отнесе и колко в мен останаха.
Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.

ОЧАКВАНЕ

Тази красива жена
е увита в станиол.
Опитвам се да я развия.
Запомням движението

на сръчните си пръсти.
Лъскавата опаковка,
дразнещия шум.
Очакваната сладост.

СЯНКА

Докосна ме сянката
от движещото се крило
на черна пеперуда.
Замръзнах в очакване –

друго не последва
да допълни смисъла
И неподвижният свят
тревожно затаи дъх.

ПОГЛЕД

Тази вечер, в този град,
съм близо до себе си,
до себе си и до никой друг.
Взирам се и виждам

стена – каменна, сива.
Искам да я гледам безкрайно,
с широко отворени очи.
Единственото ми желание.

НОЩ

Кипарисът прилича
на човек, или човекът –
на кипарис. Притаил се
сред останалите храсти.

Минавам наблизо,
вдишвам предпазливо
тъмнината, и се ослушвам –
ще ме последва ли?

КАРТИНА

Не харесвам тези слънчогледи.
Строени са като на парад. Всички
с лице към слънцето. И хвърлят
сенките си на определените места.

ОЧАКВАНЕ

Натиснах бравата в кухнята –
и вратата не се отвори.
Десетки пъти беше се отваряла
днес. И в предишните дни.

А сега – не. Търпеливо зачаках.
След като е започнало,
какво друго неочаквано
и неразрешимо ще последва.

ИЗМИСЛИЦИ

Представям си разни чудовища –
намръщени, космати и страшни.
Всичко подробно съм измислил –
виждам ги отблизо как се движат,

как ръмжат от ъгъла на стаята.
Искат да ме сграбчат в лапите си.
И този път не съм сигурен дали
въображаемите са безопасни?

ШАПКА

Забравих си шапката в бръснарницата,
за втори път този месец.
Върнах се да я взема.
Бръснарят се усмихна.

И аз се усмихнах, преди да я нахлупя.
Наближаваше пролетта – каза той.
Скоро щях да я забравя
за последен път – помислих.

ПИКАСО

Рисунката е на калкан,
разположен между два
каменни листа. Той е,
не мога да го сбъркам.
Не ми харесва много.

Но разбирам гениалността
на бързите драскулки.
И след хиляда години
ще изглеждат нарисувани
от безгрижно дете.

ПОЛЪХ

Не знам как достигнах до това състояние –
прилича на пълно и трайно безветрие.
Нежелание за разговор и за движение –
едновременно потъване и полет в небето.

Усещане за продължителна обреченост –
помисля ли за помощ, или за спасение.
Спомням си вятъра – дано сега задуха –
а и да усетя само полъх е достатъчно.

РАЗБИРАНЕ

Погледът ми бърза между хората,
спира срещу някого да отбележи
колко е различен. Срещам го
за първи път. И едва ли ще го видя пак
сред множеството. Напълно осъзнавам
колко е случайно тук моето присъствие
и разминаването с непознати
не винаги се обяснява с желанието
на всеки да отиде някъде.

Сега светът прилича на мравуняк
от непрекъснато подреждащи
и уточняващи маршрутите си мравки.
И хора, само хора, ако ги гледам в лицата,
или се обръщам след красивите жени
да отбележа колко е различна
представата за съвършенството.

По-важно е движението – не спира,
дори когато сядам пред кафене,
на което пише: Отворено от 17-ти век.
Тогава ми изглежда лесно да изчезна –
дори завинаги – на тази улица,
където всичко вече се е случило.
И не знам защо животът продължава.
Или много бавно го разбирам.


Неделен обед с Палми Ранчев

 

„Безсъние. После тишината котешки запреде. Нишка.
Тъничка, тъничка. Не става за бесене.“
„Шапката на скитника“

 

Кого се опитвам да представя? Палми Ранчев. Той няма нужда от представяне, ще кажат повечето. Всички го познават – ще кажат останалите. Познават го как? Като човекът, с когото винаги могат да поговорят? А опитвал ли се е някой да помълчи с Палми? Опитвал ли е някой удоволствието от присъствието му? Ето това искам да направя – да ви оставя да поседите с Палми Ранчев. Не е лесно, гарантирам.

Пробвам да си задавам въпросите. Голяма грешка! Мисълта му ме изпреварва, думите ме притискат, избързват, не успявам да си записвам, започвам да се притеснявам. Изобщо, добре, че само говоря с Палми. Добре, че не се налага да тичам с него. Той е в отлична форма – физическа и душевна.

– Как го правиш? – успявам да събера няколко думи.

– Не е голям контрастът между писането и да отида да се сбия в зала. Всъщност съм ленивец по природа. Ленивец в буквалния смисъл. Харесва ми да вися на някой клон и да гледам. Забравям всякакви дълбочини, забравям повърхността, гледам само неща, които ми доставят удоволствие. Видяното е материал. Нагорещявам го в себе си, вдигам му температурата до максималния предел. Някои материали се разпадат много бързо. Не издържат. Не съжалявам за тях. Значи не са стрували. От останалите може да се сътвори нещо. Като казвам „да се сътвори“, не казвам да се изгради. Мразя тухли. Моите тухли са песъчинки, даже части от песъчинки. Разпадайки материалите, разпадам и себе си. В процеса на разпад е сътворяването. Поетичният идеал за творчество е вид изгаряне, вид самоунищожение. Да си спомним за Багряна и редиците след нея.

– Какво ще кажеш за деленето на мъжко и женско писане?

– Творческият процес обединява мъжа и жената, изчезва мъжкото и женското, стават две части на едно цяло. Обичаме да пишем, защото обичаме оргазмите. Нали знаеш? Започнахме с онанизма и стигнахме до писането.

– Изглежда, нищо не те изважда от равновесие. Спортът ли си казва думата, или природата ти на ленивец?

– Спортът си е спорт. Знаеш, че от литература трудно се издържа човек. Като треньор много съм обикалял. По света и тук. Обикалям, ходя, крача. Крачките ми връщат хармонията. Професионален скитник съм. Обичам да срещам всякакви хора. Да говоря с тях. Със себе си ми е най-скучно да говоря. Нямам какво да кажа на себе си. Не сме в диалог. Като фонична кутия съм – смесвам чужди гласове, не търся символи в думите, не ги украсявам с метафори, просто взимам чуждите думи и ги поставям на местата им. Това е истинският език.

– Какво най ти радва душата?

– Не съм си задавал този въпрос отдавна. Чакай да помисля. Да. Да си сложа ръката на объл женски задник като показалецът или средният ми пръст да легне в глутеалната гънка. Ръката си почива. Реотанът ми загрява, температурата се повишава. Съсредоточавам се върху топлината. Това е радост.

Изобщо не съм изненадана. Палми Ранчев няма колебания относно половата си принадлежност. Той си е мъжкар. Честен играч. Приема всяка игра, стига да се спазват правилата й. Чете много. Сам казва, че ако не чете един ден, на другия се чувства неук. Допреди години си е поставял норматив – сто страници на ден! Желязно дисциплиниран е в това отношение. Избягва да чете професионално. С удоволствие играе играта, която му предлага авторът. Не чете, за да научи нещо, не чете, за да разбере този и онзи, не за да си помага с текстове. Чете за удоволствие! Въпреки че веднага би захвърлил четенето заради нещо по-интересно (объл женски задник, например). За Палми писателят е като библиотека с непопълнени рафтове. Някои книги изчезват, други се появяват изведнъж и радват. Не харесва писането по индукция. Никога не пише след като е прочел нещо. Вярва на писането, породено от нещо истинско, екзистенциално. Писането, породено от тъгата от екзистенциалното. Веднага разпознава текстовете, писани под влияние на някакъв текст. Те изглеждат като преглътнати хапки, като повърнато от някой и преглътнато от друг. Не го очароват. Автентичното писане е единственото писане, не е необходимо да си топиш писеца в различни мастилници, нито е нужно да натискаш до съдиране на листа. Трябва да се пише така, сякаш си изправен на разстрел пред собствената си стена, думите, които произнасяш, да са сякаш последните ти думи. Тогава поезията е поезия и прозата – проза. Трябва да се пише честно, ясно, просто и да се пише истината.

– Казват, че по време на икономически кризи се явяват много поети и писатели.

– И е така, и не е. Появата на автор не е едновременна с появата на текста, доколкото текстът има нужда от тълкуватели или читатели, които са съзвучни. Поетите са слаби хора. Не могат да отстояват повече от една позиция. Обикновено точно тази позиция им перчи да постигнат пълния си ръст. Като деца, хранени с еднообразна храна са. Като болни, които си пият хапчетата и отварите и си гледат болестта. По време на икономически или политически промени повечето поети умират творчески. Изчерпват се. Нищо не може да ги помръдне от предишното им място, защото са ангажирани и имат проблем с моралната си идентичност. Стиховете им се превръщат в текст, в картички, които хората си разменят от учтивост… Творческата смърт, не е толкова страшна. В края на краищата какво остава от един поет? Пет-шест стихотворения. Същото е и с нашите писатели. Бяха свикнали да са мелници на идеи, да работят в услуга. Сега като не им се налага, остава да пишат за личните си преживявания. А какви лични преживявания имат? Нямат реален живот. Когато го имат, той е толкова банален, че да те е срам да го опишеш. Повечето са писатели „на маса“. Не са в открито море. Носят инерцията от миналото, мъкнат сервилната си психика, а и инструментариумът, който им даваше писателството, е най-удобен за възпяване на сюзерена. Искам да напишеш, че с удоволствие гледах загубата на Петър Стоянов, защото сега започва една много интересна маневра. Близачите на задници предстои да извършат качествено извъртане към друг политически задник. Просто им трябва време да свикнат с новата миризма. Те вече направиха заявка за публичност на извъртането. Идва времето да се нагледаме. Има и друг тип. Мижитурките. Те пък се крият из университетски миши дупки и като стане напечено или им се обърка „позицията“, веднага се прибират зад грижата за студентите си и целите на образованието. Писателите със социалистическа обремененост не залагат на цвят, нито на число, залагат само ако крупието им каже печелившата комбинация. Истинският автор е играч, който играе с един читател. Залага му уловки, оставя го малко да поскучае, пуска му въдица, може да му забие един в носа. Не всички отчитат авторовата игра. Някои изпитват удоволствие да развалят играта. Непочтено е да гледаш картите зад гърба на автора, да му разбъркваш топките или да му вадиш асо от ръкава. Той и без това е ограничен от раздаването. И да се запомни, че дамата купа в текста не е непременно Пенка, дето е разбила сърцето на някого. И тук мисля, че идва много важната роля на критиците. Само че у нас критиките трябва да се превеждат.

– Имаме и интелектуалци, които също трябва да бъдат превеждани на български език.

– Единствените интелектуалци са тези, които се самопровъзгласяват. Сами си задават въпроса: Кой е интелектуалец? и сами си отговарят: Кой друг, ако не аз!

– Как пишеш?

– При писането номерът е да забравиш как се пише и да започнеш все едно, че сега учиш азбуката. Случайното е моят Господ. Човекът зад ъгъла, погледът нагоре – нещо е станало с небето. Доближавам всичко до ежедневното мислене и говорене. Не се напъвам да живея по един начин, а да пиша по друг. Животът се живее, прозата се живее. Авторът не трябва да се крие зад разказа си. Човек трябва да е естествен в ежедневното си поведение. Тогава не се уморява, не се изхабява. И да знаеш, че в огромното като количество творчество също има нещо нечестно. Прилича на заличаване на следи. Пишейки много, започваш да губиш себе си.

Попитах Палми кога българската литература ще влезе в Европа. Той ми разказа вица за сръбската и българската Съпротива. По радиото сърбите обявили, че имат три свободни територии (които всъщност били три землянки), а българите с гордост заявили, че нямат непревзета територия. Явно няма да влезем в европейската литература, докато не се научим да се уважаваме и да си ценим трите землянки.

Този път препоръки към културата на четенето няма да има, защото не е нужно да повтарям казаното от Палми Ранчев. Четенето е като свиренето на някакъв инструмент – един ден да не четеш, и вече си загубил форма. Не е ли жалко да ходим безформени по земята?

Palmi Ranchev


 

Palmi Ranchev was born on 9.02.1950 in Sophia, Bulgaria.

 

In 1971 he graduated from the Higher National Sport Academy “Vasil Levski” in Sophia and was a boxer (Junior champion in 1966 ), coach, master of café and gambling hall, director of a news-paper, script writer, anchor person and freelance journalist.

 

Palmi Ranchev writes prose and poetry:

 

Collections of verses:

 

  • 2007 — “Such a blue, visible and invisible”
  • 2004 — “The lover of lonely streets and left houses”
  • 2002 — “A midnight man: biographies”
  • 2000 — “Quietly and forever”
  • 1998 — “A hotel room”
  • 1997 — “Torn flag”
  • 1996 — “A hat of a wanderer”
  • 1995 — “People and things”
  • 1993 — “Manhattan: almost an event”

 

Collections of stories:

 

  • 2007 — “Some luck for future”
  • 2003 — “Amateurs and professionals”
  • 1997 — “Sunday lunch”
  • 1994 — “Street games”
  • 1993 — “Difficult breath”

 

Novels:

 

  • 2006 — “Anonymous snipers”
  • 2000 — “Direction towards Sacramento”
  • 1998 — “Streets and avenues”

 

Palmi Ranchev is a winner of a number of literary awards beginning from the debut collection of verses which was nominated by the prize for the first book “Southern spring”. His stories and verses are included in Bulgarian and foreign collections of the modern Bulgarian literature and translated in many European languages.


Палми Ранчев: писателят-спортист

 

Иван Цанов


 

Първи Български Плувен Сайт има изключителното удоволствие да представи на своята огромна аудитория явлението Палми Ранчев. Той е бивш елитен спортист – боксьор и същевременно един от най-добрите съвременни български писатели.

 

Палми Ранчев е роден е роден през 1950 г. в София. Бил е юношески шампион по бокс през 1966 г. и трети при мъжете през 1969 г. Заслужил треньор от 1981 година, когато Петър Стоименов печели бронзов медал от световното първенство в Мюнхен. Подготвил е много шампиони и носители на медали от Световни и Европейски първенства и Олимпийски игри по бокс.

 

До днес има издадени 16 книги – романи, разкази и стихосбирки.

 

Самият той описва така себе си: “Някога бях боксьор, после станах треньор, директор на вестник, журналист на свободна практика, бодигард на още по-свободна.  Бях арендатор на няколко фалирали едно след друго кафенета,

без да изчерпвам с подобно изброяване заниманията си. Най-дълъг стаж имам в кръстосването на улиците. Там написах първата си книга. И следващите.”

 

Съвременната българска литературна критика вече оцени по достойнство неговата уникална проза. Румен Леонидов пише: “Вместо да стане мутра Палми Ранчев става писател, макар че като бивш състезател и треньор по бокс той дълго време тренира заедно с бъдещите членове на бригадите от борци, джудисти и каратисти. Той обаче избира дългия път към литературата, или по-точно тя се спира на него. И започват взаимно да се доверяват един другиму.” Вихрен Чернокожев добавя следния щрих към таланта му: “Мнозина сигурно завиждат на щедрия излишък от жизненост в книгите на Палми Ранчев. Думите му приличат повече на задавени викове, доста предизвикателни впрочем във вече уморената ни от умереност литература.” Силвия Чолева също не пести похвалите си: “Шизофреничното състояние на духа, така характерно за съвременника, Палми Ранчев е извел в завършен вид.” И Розалия Ликова е очарована от неговата блестяща проза: “Нещо сурово, непокорно и поривисто има у всички герои на Палми Ранчев, които естествено се движат между умора, отчаяние и спонтанна изява на желание за живот.”

 

Най-новият роман на писателя е “Анонимни снайперисти”, който излезе през 2006 г. и бе издаден от ИК “Фама” в обем от 280 стр. Произведението е сред шестте номинации за наградата “ВИК” за български роман на годината. В него Ранчев с изумително майсторство прави дисекция и описва средата и героите, които познава най-добре от собствения си жизнен опит. Той обаче не е писател на мутрите. Интересува го обикновения човек, който едвам свързва двата края, но все пак се бори по свой си начин, макар и да не намира смисъл в живота. И най-вече лутащия се съвременен човешки дух, който не търси спокойствие и успех, а истината. Къде е тя обаче, писателят не се наема, а и не иска да ни каже. Накрая главният герой в романа Асен Кубинеца е тотално съкрушен и претърпява катастрофален срив във взаимоотношенията си. Единственият му другар остава едно куче.

 

Самотата – ето ключовата дума в творчеството на Палми Ранчев. Защо се получава така? Дали защото всички ние заедно живеем в една невъобразима лудница, или такава всъщност е  съдбата ни? В състояние ли сме изобщо да сторим нещо? Палми Ранчев не ни натрапва отговорите си. Той ни кара да се замислим дълбоко и променим (доколкото можем, искаме и знаем как) всеки по свой си начин. Това всъщност е и ролята на истинската, а не на измислената литература, с която ни заливат ежедневно, дори ежечасно. Палми Ранчев пише истинска проза. В това няма никакво, ама никакво съмнение. След като прочете романа и вие ще се убедите в моето твърдение.

 

Едно интервю на Иван Цанов с Палми Ранчев

 

Палми Ранчев: Големият спортист най-често е романтик

 

* Г-н Ранчев, каква е ролята на спорта във вашето литературно творчество?

– Спортът е съвсем различно занимание от писането. Лично за мен е бил ъгълчето, където съм се чувствал сравнително спокоен, особено по време на социализма, защото можех освен да спортувам и да пиша стиховете, разказите и романите си. Никога не съм търсил специално връзка между писането и спорта. През годините, ако имаше нещо друго, което да ми осигурява свободно време и относителна независимост, щях да се занимавам с него, а не само със спорт. Но така се подредиха нещата, че през по-голяма част от живота, та до ден днешен, си печеля хляба и чрез спорт. Всяко оригинално творчество е биографично и поради тази причина някои от героите ми съвсем естествено имат отношение към спортовете, които познавам най-добре.

 

* Как мислите, защо част от спортистите преминаха от другата страна и станаха престъпници?  А други, макар и често дори  умиращи от глад, останаха честни и почтени?

– Така наречения „преход” превърна в маргинали хората, които бяха свикнали да печелят медали, шампионски титли, да слушат националния химн в чест на своите успехи и така нататък. Мит са спортистите-престъпници. В групировките намериха място главно спортисти, които имаха отношения с Държавна сигурност. Бяха на милиционерски или полицейски щат, в същината си униформени, свикнали да се подчиняват и да изпълняват команди, без излишни скрупули и размишления. За останалите спортисти, всъщност за огромната част, в силовите групировки нямаше място. Там най-добре вирееха алчни типове с рецидивистки наклонности, хора, които имаха общи черти с настоящите и бившите ченгета. Бяха организирани и управлявани от ДС. Нормални спортисти, колкото и да се опитваха, не намериха място сред мутрите. Обикновено не ставаха за тяхната работа. Големият спортист най-често е романтик. Иска да пробяга сто метра за десет секунди, да спечели олимпийски медал, или нещо подобно. Това му е цел на живота в продължение на десетки години. На хората в групировките цел в живота беше по-добре да си напълнят своите и нечии други джобове.

 

* Ще напишете ли някога истински спортен роман? Доколкото знам, в българската литература такъв досега все още няма.

– В момента работя върху текста на роман, в който една от основните теми неусетно стана професионалния бокс. Това е първият ми роман, с който дори спечелих някакъв конкурс. Нарича се „Улици и авенюта”. Не искам да влизам в подробности как го написах и как го публикувах преди повече от десет години. Исках да го преработя, защото в началото беше доста дълъг, после пък прекалено го съкратих. Издателят през цялото време бързаше. Заради конкурса имаше срокове, които трябва да бъдат спазени. Сега го пренаписах. В първия си вариант беше 165 страници, вече е 350. Появиха се много нови герои, уплътниха се предишните. Аз съм свързан с зараждането, тъпченето на място и опитите за развитие на професионалния бокс. Романът е поглед към последните години у нас през битието на един професионален боксьор. Работя по текста с голямо удоволствие. Говоря за много от неизречените истини, както и за лъжите, които ги заместваха в продължение на доста години. Действието на романа се развива в София и Ню Йорк.

* Вашите главни герои обикновено са гамени, престъпници, тарикати и самотници. Защо се насочихте именно към тях? В живота има толкова много други персонажи.

– Моите герои обикновено са с разклатена идентичност. Нещо характерно за хората от последните години. Ченгета станаха бизнесмени и банкери. Доносниците масово се превърнаха в политици. Социалните трансформации засегнаха най-болезнено обикновените хора. Бил си ударник в завода, вече си безработен, а на следващия ден събираш стари картони из боклуците. Не обичам окончателните определения, за който и да било човек. Сега си един, утре, смятам, че е възможно да бъдеш напълно различен. Пак си същия човек, но гледаш и участваш от друга позиция. Откривам едни и същи мотиви за изява и в министъра, и в клошара например.  В човека ме интересува само най-важното.  Качествата, които изграждат темела на неговата същност. Дори когато зад тях човешкото същество – понякога уплашено, доста обезверено, и понякога направо подгонено – се крие като в последно убежище.

* Има ли разлика, най-вече психологическа, между различните спортисти – боксьори, лекоатлети, плувци, футболисти?

– Хората, които се занимават с индивидуални спортове, са с различна психическа ориентация в сравнение с тези, които практикуват колективни игри. Борците са различни от боксьорите. От селяндур не става боксьор. Селата са пълни с кандидат-борци. И не е случайно, че борците станаха нарицателно за времето на прехода. Те бяха момчета от села и малки градчета, с патриархална ценностна система, склонни да се подчиняват. Охотно вършеха работа на тези, които ги използваха. Боксьорите не създадоха своя групировка. Сред тях малцина бяха милиционерски и полицейски сътрудници, доносници и други слушалки. Боксьорите са склонни към анархизъм, несъгласие, незачитане на авторитетите и солови акции.

* Ще пожелаете ли нещо на нашите читатели?

– Повече четене. Не на интервюта, а на истинска литература, която се опитва да разгадае основните тайни на човешката екзистенция.

Ivan Tsanov’s sport interview

P.Ranchev: The big sportsman is a romanticist…

Mr. Palmi Ranchev is an amazing Bulgarian spot personality. He is a former elite national boxfighter. Now that 57 years old man is also one of the best domestic writers. Palmi Ranchev is the author of 16 books. His last novel is named “The anonymous snipers”. The author-in-chief of the FBSS makes an exclusive sport interview with Mr. Palmi Ranchev about the sport and the sport relations. The portrait of Mr. Ranchev is also available.


Born on 9 February.

Graduate of the National Sports Academy.

Youth boxing champion (1966), boxing bronze medalist (1969).

Worked as boxer, boxing coach, director of newspaper, scriptwriter, TV presenter.

Author of eleven books – 2 novels, 6 poetry volumes and 3 short stories collections.

His stories and poetry are translated in English, French, Polish, Hungarian, Turkish, Serbian, Greek.

Presented to „Southern Spring“ award for debut book. Presented to several other literary awards.

Проба


Да видим какво ще излезе