Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘РАЗКАЗИ’

РАЗКАЗИ


Добро куче

Публикувано от Дежурен редактор на ноември 19, 2010 в 11:13 am.

Промъкваше се в тъмния коридор със ситни крачки. Очакваше да стигне чугунената печка. Всъщност внимаваше да не се блъсне в нея. От печката до неговото място оставаха само няколко метра. Там вече имаше свещ. Щеше да я запали. Едва тогава ще попита: “Ей, малък, тука ли си?”. Ушатия спеше в отсрещната стая. Но сега още не беше стигнал печката. Стремеше се да не вдига излишен шум. Ситнеше, опрял ръка в стената, с другата влачеше чувала, в който тази вечер имаше само снопче стари вестници.
  Ушатия обикновено се навърташе пред арабската закусвалня. Почти винаги се намираше кой да му купи сандвич. Или му поръчваха пържени картофи. В лоши дни ровеше из пластмасовите кошчета около масите навън. Никога не оставаше гладен. Често получаваше и някой лев отгоре. Постоянните клиенти вече го познаваха. Понякога коментираха със смях ушите му. Стърчаха почти перпендикулярно на остриганата глава. Придаваха му малко идиотски вид.
  Най-накрая стигна чугунената печка. Без да вдига шум, я заобиколи. През цялото време се ослушваше. Никой освен тях двамата не живееше в полуразрушената къща. Той се навърташе наоколо вече два месеца. Ушатия, оказа се, беше идвал по-рано. Но се уплашил от някакъв дрогар. Седял, облегнат на стената в коридора, с протегнати напред крака. Ударил си шприца, без да го поглежда. Повече не помръднал. Бил страшен , озъбен. Ушатия се обърнал и избягал. Не се обадил на никого. През нощта спал на картони в мазето на съседната кооперация. На следващия ден часове наред обикалял наоколо. Събирал смелост да се върне.
  – Дали се е събудил, а, дедо? – питаше той.
  – Не знам.
  – Приличаше на умрял.
  – Не зная.
  – Няма кой да го измъкне оттука – продължи Ушатия. – Нито ченгета са идвали, нито нищо. На кой му пука за някакъв дрогар. Още не могада си обясня как изчезна.
  Сега дядото се взираше в тъмното. Напразно се опитваше да различи предметите наоколо. Докосваше с пръсти закръгления край на печката. Така се ориентираше по-лесно. Искаше да разбере какви са звуците. Някой плачеше тихо.
  – Моля те, остави ме!
  – Не се обажда. Само изпълнява.
  – Остави ме, чуваш ли!
  – Мълчиш, мълчиш.
  Вече беше познал гласа на Ушатия. Другият със сигурност беше арабин от закусвалнята. Повечето ги познаваше по физиономия. Защото също се навърташе там късно вечер. Ушатия му заделяше парчета хляб с майонеза. Често отказваше храната. Напоследък трудно огладняваше. И му показваше, че също има начини да си напълни корема. Понякога му носеше бонбони. Заради Ушатия изпълняваше специален номер. Заста-ваше срещу сергията и питаше колко струва килото. Отговореха ли му, чудеше се колко ли трябва да плати за един бонбон. Тогава продавачът най-често махваше с ръка: да си отива. Случваше се да му подхвърлят бонбонче. Скриваше го доволен в джоба си. Вечерта го даваше на Ушатия.
  – Сладък е, дедо.
  – Ти какъв искаш да е? – питаше със смях той. – Бонбоните винаги са сладки.
  – Тоя е много сладък.
  Двамата бяха установили помежду си точни взаимоотношения. Никога не си задаваха излишни въпроси. Обсъждаха само какво са направили през деня. Обикновено разказваше Ушатия. Накрая дядото също споделяше едно-друго. Двамата не искаха повече един от друг. Това облекчаваше общуването. Дядото знаеше, че накрая някой ще прогони Ушатия. Доста бездомници скитореха без покрив на улицата. Тогава със сигурност щеше да си има нежелан съсед. Видеха ли, че е стар, не го оставяха намира. Искаха му алкохол, хероин, цигари. Пребъркваха го за скрити пари. Отдавна само с Ушатия беше спокоен.
  – Остави ме, бе! – отново чу гласа на Ушатия. – Не съм момиче, не разбра ли. Колко пъти искаш да ти го повторя.
  – Ти момче, ти мъж.
  – Остави ме, ти казах! – изкрещя той.
  Дядото вече беше се ориентирал какво ставаше. Добре, че Ушатия не беше с някой алкохолик. Пияниците са неуморими. Не те оставят да мигнеш през цялата нощ. С арабина имаше шанс да се оправи по-лесно. Не знаеше докъде бяха стигнали. Но вече беше решил, че ще се опита да помогне. Колената му омекнаха от вълнение. Целият някак изведнъж олекна. Чудеше се какво да направи. Най-добре беше, ако извика: “Полиция, полиция!… Мамка ти педофилска!… “ Повечето араби са с нередовни документи. Не беше сигурен, че ще му стигнат силите за толкова сложно артистично изпълнение. Едва ли ще успее да си преправи гласа като полицай. Вече всяка секунда беше важна. Постави длани на чугунената печка, опря се плътно назад. Почувства се по-стабилен. Можеше да го посрещне с крак. Само не знаеше дали ще реагира навреме. После най-неочаквано излая. Още веднъж. И още веднъж. Диви звуци заклокочиха в гърлото му. Виеше, крещеше. Накрая усети, че арабинът скочи насреща му. Ритна го, размаха юмруци. Отново яростно залая. Арабинът вече търсеше начини да избяга. Промъкна се да разбере кога ще стигне края на коридора. Въздъхна с облекчение, когато чу, че скочи от избития прозорец.
  – Дедо, ти ли си?
  – Аз съм.
  – Как се сети да излаеш.
  – Сетих се.
  – Добре, че се върна.
  – Стана ли лошото?
  – Не му се дадох. Ама хубаво, че дойде. Иначе не знам.
  – Искаш ли бонбон?
  Пристъпи внимателно, наведе се и протегна ръка. Не виждаше наоколо, дори когато очите му бяха свикнали с тъмнината. Изчака, докато усети пръстите на Ушатия.
  – Пак е ментов.
  – Такъв са ми дали.
  – Тоя, арабинът, да не се върне.
  – Заспивай спокойно.
  Още беше разтреперан. Завъртя се бавно, продължи по коридора към своето място. Отпусна се на колена върху парцалите. Придърпа чувала с вестниците отстрани.
  – Ей, дедо!
  – Какво искаш?
  – Излай пак.
  – Кажи защо.
  – Много гадно лаеше. Страх ме е.
  – Защо да лая тогава?
  – Сега излай като добро куче.
  Дядото се отпусна на лакът, полегна настрана със затворени очи. Пулсът му постепенно беше се успокоил. Вече не си чуваше сърцето. Прокара длан през четината, бръчките и очертаните на скулите и около устата кости. После си представи бяло пуделче. Подтичваше наоколо. Опитваше се да го близне по бузата. Погали го между ушите, духна му във влажната муцунка. И го остави да се отдалечи. Пуделът не му вършеше работа. Скоро се появи голям космат Шаро. Полегна до него, намести глава между лапите си. Почувства топлината на едрото му тяло. Усмихна се отново със затворени очи. Скоро вече беше готов.
  – Ау-ау-ау! – излая възглухо той.
  И отново:
  – Ау-ау-ау!…

Read Full Post »